неделя, 19 декември 2010 г.

За едната чест...

29 Януари 2008, 13:45 Публикувано в BgLOG 5 коментара , 366 прочита
Етикети: чест



Чест... как звучи само... а колцина знаят значението на тази дума... дума... дори думите не са това, което бяха... съвременното общество поруга и изгуби смисъла на всичко, останаха само голите обвивки на думите, и те лишени от смисъл, като празен пашкул на пеперуда, отдавна загинала в обвивката си, която веч не ще види бял свят... намират се хора, които могат да кажат що е то чест, без да поглеждат първо в речника, всъщност броя им е горе-долу колкото на хората, които знаят що е то речник и има ли то почва у нас... а колко от тези, които знаят какво е това чест я уважават, почитат и най-вече притежават?? Като процент сигурно са много по-малко от тези, които са чували тази дума...

Всеки те гледа в очите, дава ти дума, а на края при първа възможност се отмята. Което е по-лошото - смята го за съвсем нормално. Затова са измислени и договорите - хората са видели, че думата на другия не струва нищо и са потърсили начин да се подсигурят.
Забелязвам, че това да си държиш на думата е много вреден навик. Вреден е, защото започваш да изискваш, или поне да очакваш, това и от другите, и съответно, понеже шанса да го получиш в повечето случаи е с отрицателни стойности, то и последствията за душевното ти здраве, или поне отношението към съответните индивиди, не са много положителни...
"...Накрая останахме само аз и ти..." колко пъти съм изричал тази фраза към някое острие, и колко пъти се е оказвала вярна, защото накрая винаги оставаме само аз и вярното ми острие...
"Духът е по-силен от стоманата...", но защо онези духове така се разпиляха при първия повей на вятъра, а само стоманата остана с мен непоклатима... студена и бляскава, единствената топлина, която тя усещаше, бе тази от моето сърце, която чрез кръвта във вените ми се предаваше в стискащите я ръце...
Добре закалена и добре заточена, стоманата никога не ме е предавала... понякога е имала нужда от грижите ми, когато режещият й ръб е загубвал своята острота, но винаги, когато е била с мен и съм имал нужда от нея е изигравала своята роля. Стоманата едва ли има чувство за чест и дълг, но ако имаше - мнозина биха могли само и единствено да се поучат от нея...
Когато за пръв път създадох своята електронна поща преди много години, когато бях по-млад и по-романтично настроен, видях, че има място за подпис, който да бъде отдолу на всяко мое писмо. Тогава сложих една фраза, в която искрено вярвах и продължавам да вярвам, и допреди няколко дни това бе фразата, която заминаваше с всяко мое писмо:
"Honor is my Life,
Honor is my Duty,
Honor is my Destiny,
For and with my Honor shall I die..."

"Честта е моят Живот,
Честта е мой Дълг,
Честта е моята Съдба
Със и за моята чест ще умра..."

Наскоро (няма и ден) го смених, не защото съм престанал да вярвам тази фраза, която близо десетилетие ми краси писмата, просто смятам новата по-подходяща за заобикалящата ме среда. Думите са като на учител към ученик:
"Honor...
Honor is everything - the greatest of joys, the deepest of sorrows...
Honor is what divides the man from the coward...
But beware, young one, Honor has killed many and the only salvation thou wilt gain is the one in thy soul..."

"<въздишка>Чест...
Честта е всичко - най-великото щастие, най-дълбоката тегоба...
Честта е това, което отличава мъжа от страхливеца...
Но пази се, дете, Честта е убила мнозина, а единственото спасение, което ще получиш е това, което се намира в душата ти..."

В очите на другите може да изглеждам като безумец с остарели идеи и "не за този свят", както са ми казвали неведнъж и не един и двама... Да, но дълбоко в себе си аз имам своята Чест. И когато след много мъки и перипетии я запазя, въпреки всичко, аз имам своята малка победа, и онова чувство на превъзходство - те се предадоха, аз устоях! Аз съм силният, те са слабите! Имам рани, имам контузии, но екстазът от победата на волята премахва всяка болка, физическа и душевна. Победата над всички онези нещастни слабаци, с техните посредствени желания и безволево, лишено от смисъл съществуване... Не, че моето има кой знае какъв смисъл, но поне се забавлявам. В някои случаи печеля и уважение, и то не уважението на онези, които презирам, а на хора, на които държа. Хора, чието мнение има стойност за мен. Хора, които и да не биха издържали, това което съм издържал аз, все пак биха го оценили подобаващо и все по някакъв начин са си заслужили моето уважение.
Колкото и глупаво и безсмислено да звучи на някои: "За мен е въпрос на чест да бъда човек на честта..."

Няма коментари:

Публикуване на коментар